историята на GG1

Относно поста Кажи нещо. Стани герой. Помогни на децата.

реших да разкажа „моята история”. Уверена съм, че всеки може да постигне това, което желае.

На същото мнение съм относно „златната среда”. Допълвам, че според мен родителите са „виновни”, защото съзнателно или несъзнателно налагат своите стереотипи и желания върху децата си и по този начин създават ограничения в личностното им израстване, което израстване всъщност е предпоставката към развитие и успех.

На 28 години съм, от Хасково, живея в София от 6 години.

От родителите ми не получих заповеди, примери, ограничения; не ми наложиха страхове; не ми показаха „пътя”; не чух думите „трябва” и „не трябва”, както и „задължително”, „винаги” и „никога”. Възпитаха мен и брат ми като уверени личности. Не съм от семейство с големи финансови възможности. Нямала съм този „старт” в живота.

Не определям успеха с конкретни неща – пари, кола, дрехи и прочее. За мен успех (и щастие), това е удовлетвореността на личността. Да намериш и допълваш липсващото, да откриваш новото. Да откриваш и преоткриваш, да се впечатляваш, да преживяваш (емоции). Това определено зависи от личността, доколко ще се остави да надскочи стереотипа и „да полети”, да не остане в клишетата и познатото.

Решенията, които съм взимала относно това какво да уча и какво да работя, бяха мои. През студентските ми години съм работила. Учих в Пловдив задочно, живеех и работех в Хасково. Бях ангажирана постоянно. Не се оставих на умората и трудностите да ме разколебаят, че няма да се справя. Но винаги усещах и знаех, че моето семейство ме подкрепя и вярва в мен. Мисля, че това беше силата, която ме движеше.

Все нещо не ми достигаше. Все нещо ми липсваше. Беше ми някак „тясно” в Хасково тогава. Беше голяма безработица. Както пишеш в поста си, и тогава беше така – само с връзки се намираше „хубава работа” (каквото и да означава това). В един момент реших, че искам да отида в София да работя. Голямата ми надежда беше, че там ще успея да си намеря работа, която търсех. Работа по специалността ми, с надежда, че някой ще ми даде шанс дори без никакъв опит в тази сфера. Не в Пловдив, който познавах и посещавах редовно, а в София, където не бях стъпвала. Бях я виждала само „на телевизора” и на снимки. Не познавах никой там, не знаех нищо. Обмислях и говорех за това мое решение месец–два и заминах. Седмица преди заминаването в интернет си намерих квартира. Заминаването ми беше „тъмна индия”, знаех само разписанието на автобусите и че трябва да сляза на „Плиска”. След 3 седмици ме одобриха и ме наеха на работа във фирма, която се оказа моя „трамплин”. Бях твърдо убедена, че ще успея да се справя сама – да си намеря работа и да живея тук. Без да имам „гръб” или да съм „протеже”, без да съм в тежест на семейството ми.

Вярата – моята и на моето семейство – ми помогнаха. Без да познавам никой, без да познавам града, в който съм. Аз се справих… Имам приятели тук, имам любим човек до себе си, имам професия, която обичам и практикувам, и продължавам да уча.

Какво е „лесно”? Може би „лесно” е детството. Не знам. Не ми харесват думите „лесно” и „трудно”, когато се използват като определения за живота – „лесен живот” и „труден живот”. Възприятието зависи от човека. Познавам хора, с големи финансови затруднения, които не се окайват и само съжаляват, а приемат „философски” нещата от живота. Продължават да работят, да се надяват и мечтаят, да се усмихват. Други за тях биха казали – „леле колко са зле, как се мъчат горките” и ги съжаляват, тайно „чукат на дърво”. Кои живеят в хармония със себе си, кои се чувстват щастливи – тези които са някак си „над нещата” или тези, които постоянно се страхуват и робуват на страховете си. Много може да се разсъждава на тази тема. Аз не съм изчерпателна, за някои може и да не съм права.

Препятствията са навсякъде и всякакви. За някои хора препятствие може да бъде дори лоша дума от човек, съмнението на околните, снизходителността, която може да те накара да се почувстваш „малък”. За други – законите, общественото мнение, манталитета на хората, еснафщината. Препятствията са различни за всеки. Но аз не съм ги възприемала като такива, а по-скоро като стимул.

Аз успявам, защото намирам себе си, удовлетворена съм, справям се сама, разчитам на себе си, откривам нови и интересни за мен неща.

С вяра в себе си човек успява.