ралица: какво може да стане от едно дърво

Винаги като стане дума за “подрастващите”, почвам да си спомням за мъглата, за тоталното объркване в моята глава преди години, когато трябваше да решавам какво да уча. Аз трябваше да решавам, макар не винаги да беше ясно до къде точно се простира моята свобода.
Обикновено други измерват успеха според техни си представи. Родителите искат да станем нещо, да получаваме добри пари, да имаме стабилност, и много често сами изживяват чувството си за успех ако вземем че покрием тези изисквания, та и отгоре. Трудно ми е да не съм цинична, но за да не отида съвсем в една посока, ще кажа, че и родителите са хора. Правят каквото инстинктивно им е присъщо, та дори и един куп грешки, които после децата им да вадят и анализират.

Успехът е относителен. За всеки човек по отделно, а и в отделни моменти на живота. Отгоре на това, не от всяко дърво става свирка. От някое може да стане маса, от друго кибритени клечки, а от трето може въобще нищо да не стане, ами просто едно дърво да си остане, щастливо и свободно. И ако на тези наоколо им е трудно да приемат този факт, те много вероятно могат да направят животеца на това дърво един същински ад. Не е ли по-добре да отавим нещата такива каквито са, и вместо да тикаме в една посока, да се научим да слушаме и да разговаряме? Говоря на фиктивните родители с големи очаквания. Но и на всеки друг… Поне по мое време, учебната ни система се базираше на конформизъм – научаваш си там каквото, рецитираш го добре в клас и за това получаваш висока оценка. Ако пишеш по-дълги изречения от тези, на които е свикнала учителката, получаваш ниска бележка. Така научаваш постепенно да се движиш в релси – не особено ефективен начин да стигнеш там, където другите не стигат. Обществото ти “помага” като ти поднася примери за това къде очаква ти да си, какво да правиш че да те харесват. Получава се нещо като онова филмче “Ку-Ку” на Анри Кулев, само че дори не е смешно.

Тука някои ще кажат, че трябва да променим навиците на родители, учители, общество… Все големи цели, и все неясни резултати. В крайна сметка, ние сме такова общество! Струва ми се по-разумно да направим точно това ясно на децата, за да знаят какво ги чака.

И ето точно тук стигам до мечтите. Нямам нищо против мечтите – нормална човешка функция. Понякога има от нея реални резултати, но по-често не. Човек трябва наистина много да иска нещо, за да се размърда и да работи за да го постигне.

Децата от т.н. златна среда не работят доста дълго. След училище бързичко ги подбутват в някой университет, там учат нещо, независимо какво известен брой години, понякога едвам избутват защото след време става ясно, че това не им е по вкуса, и когато това свърши, и все още с целокупната семейна помощ, някой някъде им намира една дупчица с прилични пари.

В някои страни дават на гимназистите време през което те да работят като практиканти на места, които са им интересни, и където биха си представили да работят. Пускат ги да вършат най-ниското ниво работа, но също им дават възможност да усетят какво е реалното лице на мечтата, да поговорят с хората които работят тази работа, пък после да помислят отново.

Няма начин един човек, който живее удобно, да тръгне да търси нещо друго. Такива деца имат един враг – скуката, и в редките случаи когато мозъка им работи така, вкарват тази мотивация в нещо полу-полезно – примерно, в писането на програми или сглобяването на компютри. На тях не им липсват герои (предполагам, че собствените им работещи родители биха били достатъчни, но уви). С герои е фрашкано, но ако човек прави нещо, то тя го прави за себе си. И за това е нужен глад. Глад да стигнеш ето там, където си разбрала че искаш да си, защото ти искаш.

Когато трябваше да решавам какво да уча, когато в главата ми беше супа, а решение трябваше да взимам, майка ми помоли неин приятел, преподавател в Художествената академия, да погледне моите рисунки да каже дали има хляб в мен. Тя беше убедена, че рисуването си е чиста проба глад, ама все пак… нали аз все драсках нещо. Та, погледна човекът нещата, помълча и ми каза “Всичко добре, ама в тази работа има много да учиш, има си правила. Готова ли си да рисуваш по 8 часа на ден?”. Точно там разбрах, че това не е за мен. Не го исках достатъчно. Мисля, че независимо какво и кога е успех, просто винаги трябва да отидем толкова далече, колкото ние искаме, и да не позволяваме на никого да определя това разстояние. В крайна сметка, най-важното е, че вървим.