В стаята на четвърти клас всички пишеха. Пишеше и учителката. Пишеха изречения, които започваха с “Не мога”:
“Не мога да ритна топката по-далеч.”
“Не мога да го накарам да ме хареса.”
“Не мога да направя десет лицеви опори.”
“Не мога да прескоча тази ограда.”
“Не мога да накарам майка му да дойде на родителската среща.”
“Не мога да накарам момчетата да използват думи вместо юмруци.”
В края на часа всички сложиха своите “Не мога” в празна кутия от обувки.
Учителката взе лопата и поведе своя четвърти клас към близкия парк.
Започнаха да копаят. Готвеха се да погребат своите “Не мога”.
Положиха кутията от обувки на дъното на изкопаната дупка. Покриха я с пръст. Учителката заговори:
- Деца, хванете се за ръце и наведете глави.
Децата се подредиха около пресния гроб, образувайки кръг с наловените една за друга ръце. Наведоха глави и зачакаха надгробното слово на своята учителка.
- Приятели, днес сме се събрали, за да почетем паметта на изречението “Не мога”. Докато беше на земята, то докосваше живота на всеки от нас. За съжаление, то беше произнасяно във всички обществени сгради: училища, общински и държавни заведения и дори в парламента. Днес ние осигурихме за “Не мога” място за вечен покой. Написахме епитаф на надгробния му камък. Той бе надживян от своя брат “Аз мога”. “Аз мога” не е толкова забележителен и могъщ като “Аз не мога”, но с ваша помощ един ден той ще оставя по-значителен отпечатък в живота. Нека “АЗ не мога” почива в мир и нека всеки от вас, които присъствате на неговото погребение, вземе живота си в ръце и продължи напред без него. Амин.
Всеки четвъртокласник бе написал своето “Аз не мога”, беше го погребал, беше чул надгробното слово на своята учителка. Върнаха се в класната стая и направиха бдение. Поле отпразнуваха края на “Аз не мога” с пуканки, сладкиши и плодов сок. Направиха надгробен паметник от картон и написаха “Аз не мога” и под него: “Почивай в мир”. Поставиха и датата.
До края на учебната година картоненият паметник остана да виси над черната дъска. Макар и рядко, някой казваше: “Аз не мога…” Тогава учителката мълком посочваше паметника на погребания “Аз не мога” и ученикът започваше изречението си отначало, сега вече с “Аз мога”. Така за всеки от учениците на този четвърти клас “Аз не мога” умря завинаги и животът им и до днес преминава без него.
* из “Пилешка супа за душата“
[...] 2007-06-11 Обичан: погребението на “не мога” [...]
Много хубава историйка, наистина трябва човек да погребе това изречение което действа като някаква силна мантра спъвайки ни по пътя към успеха. Впрочем не мога се състои от две части “Не знам” + “Не искам” и двете могат да бъдат променени
Казваш – Хбава историйка ! Хубава ама книжна! В реалния живот НЕ МОЖЕ и НЕ ТРЯБВА без НЕ МОГА. Защото не всичко е възможно, не всичко е позволено, не всичко е морално, не всичко е етично, не всичко е ЧОВЕШКО!
Светът е безграничен, но е изтъкан от граници !
Изкуството да живееш в душевно равновесие, природосъобразно и богоугодно е да намериш необходимата мярка!!!
Spored men po skoro stva duma za tova kakvo moje6 kakvo ne moje6 da napravi6 v presledvaneto na me4tite si. Ponqtie kato ne moga naistina bi trqbvalo da ne sa6testvuva, na praktika 4ovek e sposoben a vsi4ko! A Ograni4eniqta za koito govori6 idvat ot “Ne iskam” ili “Ne znam” Az ne iskam da mi se nalaga da ubivam 4ovek primerno i z atova ako trqbva da izbiram mejdu nqkolko miliarda priemrno i tova da ubq 4ovek razbira se 4e ne bih posegnala na bedniq 4ove4ec. Ne moga no ot moralna gledna to4ka, za6toto ne iskam.
Tai 4e nqma ne moga! 
Ima samo “ne iskam” ili “ne znam” 