жилов: светът е интересен

1.

През 1997-ма най-добрият ми приятел замина за САЩ. Tой беше много добър художник. Бяхме още ученици, на по 16-17 години. Дали е постъпил правилно? Четете и преценете.
Тогава в България беше напечено - умерени бунтове, 3000 лева за долар, мутри и т.н. Семейството на Х. не вярваше, че е възможно той да си намери работа тук. Отвъд океана Х., след много упорит труд, огромни парични дългове, свързани с образованието му (това е нормално) и т.н., работи в Дисни. Дали е щастлив далеч от приятелите си е друг въпрос, както е друг въпрос и дали други близки за него хора са имали неговия късмет в САЩ. Все пак, сигурно е несравнимо по-престижно да продаваш картофки в американски Макдоналдс, отколкото да правиш същото в български Макдоналдс.

Интересното е, че неговият съученик П. от Художественото училище работи като аниматор тук, в България. Защото и тук се прави анимация, макар и като outsourcing - филми, работата по които носи престиж, съперничещ на това да работиш в Дисни (за съжаление не мога да спомена имената на тези известни филми, защото ще наруша анонимността на човека, за когото разказвам).

Големият проблем на П., който остана в България, не са парите (той е свикнал да живее бедно и на минус и дори когато почна да изкарва 3000 лева месечно, пак намираше начин да има дългове). И не е само той - много мои приятели видяха, че високият доход не ги кара да пестят - който е свикнал да е на плюс, винаги е на плюс, който е свикнал да е на минус, винаги е на минус. Независимо от големината на чергата. Конкретно този човек яде по една мандарина (или няколко бисквити) на ден просто защото така е свикнал.
Но да се върна на въпроса какво пречи на П. Казахме, че парите не са му проблем, за него не е проблем и намирането на добра работа (художниците са търсени, уважавани, добре платени). Големият му проблем беше неговата леност да се концентрира да научи нещо извън зоната му на познание

За какво става дума? Той е невероятен професионалист - познава перфектно светлина, анатомия, пластика, композиция, бог е на перспективата, и много добър аниматор. Но няма компютърна грамотност и не знае английски. В един момент това почна да му пречи, защото анимацията (класическата, която се прави на ръка) е много трудоемка, правят се много рисунки на ден. Той искаше нещо по-леко, в което работиш 1 час и 7 часа мързелуваш, но за това трябваше да знае тези неща. А не е като да е нямал възможност да ги научи - в училище, в университета, както и от мен самия, но, както обичам да го бъзикам, избягва знанието така, както Нео избягва куршумите. Все пак той преодоля фобията си от “страшните” компютри поне малко. Но когато трябва да размени писма с работодателите си, ме вика да превеждам от и на английски - езикът на империята, който всеки трябва да знае.

П. има неправилно (според мен) разбиране за достойнство - работи само за четирицифрена сума и отказва като обида всяко по-долно предложение. И като казвам “предложение”, имам предвид, че не той търси, а него го търсят, за да му предложат работа - хората в тези среди се препоръчват.
Иска ми се моят приятел от САЩ да се върне тук и да види, че може да работи същото и тук, да е добре платен за българските стандарти, но сред приятелите си и с повече свободно време.

Повечето ми приятели, като се замисля, са успели - в смисъл, намират се в клуб “четири цифри” (заплата) и правят онова, което им харесва да правят. Някои от тях са програмисти. Има един друг човек, който се занимава с комикси, игри и писане на статии и това му носи пари. Но той е човек с много интереси и познания и би могъл да се реализира в още един куп други неща.

Приятелите ми, от друга страна, са интересни хора, които не се вписваха в картинката - и затова лесно се откривахме / разпознавахме. Съвпадението, че кой по-рано, кой по-късно, постигна нещо по-специално го осъзнавам чак сега, като пиша тези редове. Всеки от нас е имал най-обикновен живот в училище, единственото особено нещо е, че е имал жив интерес към света.

2.

Аз самият съм дизайнер на видеоигри. Повечето ми професии винаги са били свързани с игрите. Писал съм статии за игри в компютърните списания (получавах по-високи хонорари от нормалното, защото ценяха това как пиша), работех като куриер (разглеждането на града е интересно като игра, затова я хванах тази професия - работех само интересни за мен неща). Почнах работа в сегашната си фирма като тестър - човек, който търси проблеми и грешки в игрите. Скоро след това станах дизайнер. При кандидатстването за дизайнер освен аналитичната мисъл и познаването на игрите ми помогна това, че вече съм правил нива за една безплатна 3D игрa (не за пари, просто за удоволствие). Затова ми беше лесно да попълня добре теста си.

Главният герой на моя приемен тест беше едно момиче - скидлър. (Скидлърите са същества, които произвеждат електричество, но ги експлоатират, изсмуквайки енергията им в една електроцентрала. След като пленените скидлъри умрат от изтощение, техните поробители правят от черупките им щитове и брони). Героинята решава да спаси всички скидлъри от ужасната им участ на батерии, на живи предмети.

В теста си наблегнах на поведението на съществата и на поведението на самата героиня; както и на физически загадки, които променят динамично нивото. И на много други неща, за които няма да разказвам тук. Както и да е, след като издържах отлично теста, ме назначиха и ми дадоха за задача да бъда дизайнер на първата самостоятелна игра на студиото (досега то се занимаваше с пренасяне на вече готови игри върху различен хардуер). След една година усилен труд проектът беше успешно завършен, и така се довериха на студиото да прави все повече и повече самостоятелни игри. Това е нож с две остриета - хората вече могат да работят по-творческа и интересна работа, но отговорността и усилията нарастват неимоверно. С други думи, тази отговорност и усилия не са подходящи за хора, които предпочитат да са в положението “аз ги лъжа, че работя, те ме лъжат, че ми плащат”.

В какво се състои работата ми? Измислям света, събитията, героите, техните стремежи и страдания. Измислям загадките, препятствията, изпитанията. И изграждам от това работеща система. Това не е лесно, защото играчът може да направи всичко, особено неща, които не си предвидил. Общувам с художници и програмисти и им предавам идеята за играта.

Във фирмата ни има стая за игри с конзоли, където хората си играят и почиват, една огромна зала ни служи за кухня, колегите си готвят разни неща там, макар че има ресторанти наблизо, дават ни безплатни карти за градски транспорт, заплатата ми е от четири цифри… Но друго ме прави доволен - това, че съм на мястото си, че правя нещо, което умея, че се занимавам с хобито си, че се намирам сред хора, които споделят това хоби и които оценяват труда ми. При това търпят някои мои странни постъпки: “Веско, ти си в креативния отдел. Щом не замеряш хората с домати, всичко е наред.”

Това, което ми пречи, е моят мързел, неспособността ми да се концентрирам, заради която правя всичко бавно и наваксвам в последния момент. Доскоро ми пречеше и неувереността и ниската самооценка - добре насадени от семейството ми. Трябваше да поработя във фирмата, за да се убедя, че всичко е в главата ми.

Неувереността обаче можеше да ме погуби. В началото, след успешното интервю за тестър, реших да се откажа от работата и трябваше да ми се обадят за втора среща, на което да ме убедят да опитам, защото съм се справил добре. Когато пък нашата HR Manager-ка поговори с мен, видя, че имам качества за дизайнер и ме навиваше да попълня теста, ако искам (тя ми предложи това, за което аз сам нямаше да попитам). Дълго време не се решавах да го попълня. Направих го след много колебания, че няма да се справя с работата и ще се изложа (въпреки че точно това исках да работя).

Пречи ми и непознаването на някои неща - ако можех да работя с 3D Studio по-добре, ако по-рано бях намерил добри начини да го науча (а добри начини да го научиш не се намират лесно, без тях никога няма да хванеш чалъма) сега щях да съм много по-полезен. Пречи ми и ниската обща култура - човек, който познава по-добре света, може да измисля по-интересни неща. И изобщо, трябва да се проучват нещата, които не знаеш. Да кажем, в нивото ми има езера от катран, които се използват за много неща. Малко се изненадах, когато научих, че катранът гори (мислех, че се втвърдява) и това наложи да разпитам свои приятели - физици за свойствата му. А това на свой ред ми промени нивото. Или пък трябва да направя ниво в известен град в друга държава? Ами като нищо не знам за него? Отварям Google Maps, разпитвам хора, които са били там… И така.
Най-накрая, пречи ми ограничеността ми: харесвам точно определен тип игри и това ме прави твърде специализиран. А колкото по-широко скроен е човек, толкова по-добре.

От работата си установих колко е малък светът. Това е така, защото кръговете на хора с такива интереси са малки - примерно ако вземете хората, които играят настолни ролеви игри (това е нещо като театър + игра на маса), те се пресичат с хората, които играят компютърни игри, които пък се пресичат с художниците, с любителите на комикси, с програмистите, с хората, които четат фантастика и други книги, и т.н. Всеки е познат на някого. Ако се запозная с човек, споделящ хобитата ми, или работата ми, със сигурност имаме общ познат. Разбира се, Интернет също помага.

Както и да е. Въпросът е в това, че светът е интересен. Спомням си като бях на 16, едни мои съученички обсъждаха в кафето това, че вече са опитали ВСИЧКО от живота и им е омръзнало, вече няма нищо интересно. Ама… чакай… удоволствията ли са това “всичко”? Ако да, наистина биха доскучали. Аз пък още тогава си знаех, че и хиляда години да имам, ще има интересни неща, които да правя. Моят път към успеха е бил такъв: имам си хобита и се оказва, че някое от тях ми носи пари. Същото важи и за приятелите ми.