Ти много бързо зарязваш учителите си и оставаш сам. Не защото не желаеш да те учат, нито защото не желаеш да се учиш, а просто обичаш да скиташ сам из света и сам да си откриваш тайните му. Знаеш добре, че Колумб е открил Америка, но ти настояваш сам да си я откриеш, защото усещаш, че не съществуването на Америка, а откриването й е онова, което има значение за теб. Ти обичаш този процес на дирене, на лутане, на заблуждаване, на улучване, на приближаване, на отгатване. И особено онзи първи момент на самото откриване. Както ловната страст на никой ловец не може да бъде утолена от лова на другите ловци, макар и по-добри, макар и по-опитни – така и твоите учители не могат да ти дадат ни стотна от преживяването на собственото дирене.
И после, твоята Америка е друга. Не е моята, не е Колумбовата, не е дори американската. Тя си е само твоя. Заради това твоите учители са безпомощни да ти я посочат. При най-добро желание те отпращат при своите Америки.
Като приемаш техните учения, ти винаги си съзнавал, че на всяко добре аргументирано “да” съответства еднакво добре аргументирано “не”, че всеки е точно толкова прав, колкото и не е, че всеки принцип и всеки закон, природен или човешки, е толкова верен, колкото и неверен, че всъщност животът е живот, защото всичко съществува точно толкова, колкото и не съществува. И че щастието на вселената е в този океан на естествена относителност, която (връх на природното остроумие) е относителна сама към себе си.
Затова, ако за едного Америка е континент, за другиго може да е песен, за трети може да е блян, за четвърти може да е мъгла – зависи кой какво е открил.
И затова ти искаш всички разстояния да преминат през тебе, всички идеи и събития да бъдат усетени през твоите сетива, сам да преживееш перипетиите на цялото пътуване към откритието, да не знаеш къде си обвързан и с какво си задължен, за да бъдат обезсилени дори собствените ти познания, да бъдеш жив пленник на най-щастливата безотговорност, да си безплътно подвижен, да се прехвърляш от галактика на галактика, все едно дали тя е по-лоша, или е по-добра от предишната, стига да те води към твоята Америка. И дори умишленото ти невежество да се обърне срещу тебе и да те погуби, ще остане чудесното, че си пътувал към твоята Америка – истинска или измислена.
Защото Маркс е едно, Маркуз – друго, а ти – съвсем различно.
(Георги Марков, Литературни есета. София, 1990)
