Той не идва само от страха от самотата, който те кара да се обличаш, държиш и говориш като всички останали. Изворът му е още по-дълбок: споделеното от мнозинството убеждение, че да си посредствен е нормално, че всичко открояващо се от посредствеността е патология или гениалност, а второто неизменно е свързвано с първото.
Тъй като не съм посещавала ясли и детска градина, а само забавачка, където ме оставяха да правя каквото си искам, усетих натиска чак на 6, когато тръгнах на училище – някой и друг месец след съучениците ми, които бяха на 7. Още от първия ден, след като момичетата заподозряха, че не се вписвам в стадото (може би съм се опитала да оправдая появяването си с обяснението, че мога да чета), така че бях подложена на тест – да прочета текст от буквара. След като се справих, дадоха ми да прочета единствения “ръкописен” текст от буквара. Справих се и с него.
Никога не ми простиха – не беше позволено да играя с тях. Отидох да играя с момчетата – там се вписвах, понеже си интересувах от изследване на тъмни тунели с боклуци, тичане по двора и пр. Когато започнахме прогимназията, някои момичета откровено ме мразеха, особено след като на първото лабораторно по физика имах 6, а повечето отличнички 2. Бях единствената, която се сети, че трябва да манипулира резултатите от измерванията, за да стигне до изводите, до които се очакваше да стигнем. Една от амбициозните майки предупреди моята, че някой ден ще си има сериозни неприятности с мен, понеже съм “много особена”.
За мое щастие, освен че имах за приятели момчетата, както и момичетата, които не бяха амбициозни за високи оценки, учителите ми се радваха, затова и нямах важна причина да се стремя да бъда посредствена в училище. Това, обаче, беше за нещастие на моите съученици, понеже да се справяш с лекота в училище се смяташе за изключение от свещеното правило на посредствеността. Никой учител не се сети да ме попита как уча и да ме насърчи да споделя с другите деца.
За мое щастие, родителите ми изобщо не държаха да съм като всички останали. Майка ми, която не е била блестяща ученичка, подозираше, че учителите просто ме харесват и затова ми пишат шестици, но успях да й покажа, че не бива да се меси в подготовката ми за училище след 2-3 катастрофални опита да ми покаже, че не уча като хората и нищо не знам, след като не “пея” урока дума по дума. Може би вярата й в гените и гениалността на баща ми си каза думата. Освен това, майка ми беше причината да изглеждам различно и да не ми пука от това. После, когато отклоненията във външния ми вид станаха драстични и за нейния вкус, вече беше твърде късно.
Когато в 9 клас се отказах от телевизията в полза на книгите, си спечелих ненавистта и на майка ми, която беше убедена, че се смятам за нещо повече от нея и се правя на интересна. Твърде късно, бейби, вече бях станала достатъчно закоравял индивидуалист, за да преглътна някак дори и страха на момчетата от мен. Може би и до ден днешен подозират зад “прекомерната” ми откритост нещо още по-коварно от средностатистическата женска пресметливост.
Когато си под натиска за посредственост се опитваш да не биеш на очи, за да не плашиш хората. Ти си нещо като дръвче, което расте във водата. Можеш да се адаптираш така, че по-скоро да се разклоняваш, отколкото да растеш нагоре, и да оставаш по-дълго време незабелязан. Понякога, обаче, се случва нивото на водата да започне да намалява, и когато езерото стане твърде плитко, ти просто стърчиш.
Страхувам се, че днес в тази страна нивото на посредствеността е станало твърде ниско, което означава, че очакванията за нормалност са твърде ниски.
Не се страхувам за себе си – вече съм почти на 37 и съм свикнала да стърча. Не се страхувам за Стоян – учителите му може да го смятат за прекалено странен, и за разлика от моите, по-скоро да се плашат, откокото да се радват, но той има моята подкрепа. Страхувам се за повечето растящи деца. Техните родители и учители имат толкова ниски очаквания за тях, че би било по-скоро учудващо да се издигнат до нивото на посредствеността от моите ученически години.
Вярвам, че средностатичстическите човешки възможности са огромни в сравнение с това, до което съм стигнала аз без особени усилия, само със смелостта да правя каквото си искам. Виждам същия потенциал у всеки мой ученик. Снощи, докато гледах “Грозни, мръсни и зли” виждах този потенциал в очите на децата, които прекарваха деня, затворени зад висока телена ограда – потенциала да бъдеш красив, чист и добър.
Повече за златната среда, която скапва децата днес, тук. Можеш да помогнеш, като разкажеш история, с която да позабършеш малко прах от този проект.
Ако текстът те кефи, гласувай за нас – натисни буквичката В – горе, в десния ъгъл.
Индивидуализъм. Ако можеше да се предава ей-така, както си ходим по улиците!
Страшно хубаво е да чете човек тези редове. Следвам магистратура по Приложна психология и не един преподавател е казвал, че това е рядкост за нашето общество. Всъщност те не го определят като предпоставка за добро развитие на страната – нали би трябвало множеството лесно да се манипулира и управлява. Те дават примери с други страни, в които живеят индивидуалисти и които “дърпат” и обществото, и страната напред.
Според изследване на една бългалска психоложка (не цитирам имена, защото не ги помня), направено през 1995 и след това през 2005 г, е установена огромна разлика в броя индивидуалисти в България – тези през 2005 са били много по-малко.
Открих себе си в тази статия – затова пиша с такова желание, а и обичам Пипи. Все още ми е малко трудно да разгадая как съм запазила (и на първо място развила) увереност в себе си и способността да взимам решения сама, а хората около мен да са по-различни от мен и да не сме си повлияли един-другиму по отношение на индивидуализма.
Най-пълноценно се общува, когато страните имат желание да споделят и да учат, да преживяват заедно, и когато процесът на комуникация не се използва за неотложната нужди да се “изтръгне” уважение, признание, минутка внимание от другия. Затова харесах сайта, и статията!
Здравей! Статията страшно много ми хареса, защото и аз видях в нея себе си. Учителите ме харесваха (особено тези по философия и психология), а повечето съученици ме намираха за много странна. Но тъй като с течение на времето освен странност, придобих и увереност в себе си, към техните чувства се прибавиха още мнооого нюанси. Някои открито ме заобичаха, а други взеха силно да се притесняват от мен. Всъщност истината е, че до 7-ми клас мислих, че съм откачалка, но след това разбрах, че май всички други са откачалки:) Към това се прибави и фактът, че цялото ми семейство е съставено от индивидуалисти и сестрите ми постоянно са ме наставлявали (когато съм била в депресия от това, че хората не ме разбират) че няма как да не се откроявам, другите просто инстинктивно го усещали и те не знаели как го правят:)
Историята продължава…сега съм вече в университета. Пред неговото завършване съм. Хората продължават все повече да ме изумяват с нежеланието си да се различават един от друг. Започвам и аз все повече да проявявам своята нетърпимост към глупостта и примиреността със ситуациите от живота. Уважавам индивидуализма, стига той да не е в такава крайност, че да не можеш да общуваш нормално с хората около теб. Считам, че ако един човек е истински интелигентен би могъл да общува с всички хора около себе си нормално и не би трябва да унижава посредствената част от тях. В крайна сметка да не забравяме, че повечето хора не са избрали да бъдат посредствени, според мен индивидуалността просто я носиш в себе си.
Само се надявам по пътя си да срещам все повече хора, с които да общувам пълноценно. За жалост в статията има и друга истина – все по-малко са хората, които не се страхуват да бъдат различни.
ОК, а на какво се дължи така рядко спадналия брой на индивидуалистите, при положение, че Santa Демокрацията предлага доста повече възможности за (само)образование и културен обмен?