историята на Поли
февруари 27, 2008 от ycnex
Когато аз бях ученичка и после студентка се водех по т.нар. “мода”. В моя град, а предполагам и навсякъде имаше модерни и престижни училища (специалности в Университета). Ако не си в “математическата” или “езиковата”, значи не си достаъчно умен или амбициозен. Аз бях в езиковата гимназия. Хората гледаха на нас различно - ние бяхме бунтарите, бяхме по-умните и по-различните, бяхме над тях. И ние го усещахме. Това ни ласкаеше. А всъщност това чувство е измамно и е глупаво да се подвеждаш по него.
Тогава, обаче, аз създадох чувството у себе си, че не е хубаво да бъдеш с масата, че е по-готино да си извън масата. Логично е - забелязваш се повече и не се губиш. Това ми чувство се подхранваше и от друго - бях една от малкото, които още по онова време работех и вадех пари. Вярно не бяха много, но това не беше важно. А работата ми беше прекрасна - инструктор в единствената аеробик зала. Предствяте ли си ме мен - 17-18-годишна - как показвам, обяснявам и правя сериозни и респектиращи хора щастливи. И те ми благодаряха, говореха с мен като с равна и дори искаха съвета ми. Това не просто ме радваше, аз бях ВАЖНА.
Тогава пропуснах да разбера, че това трябва да бъде моята бъдеща професия. Вместо това се подведох по модата и записах да уча икономика. Нямах проблем с кандидадстването. Нямах проблем и със завършването. Не че не ми се отдаваше, но както беше споменато, при изискванията както в училище, така и в университета, колко му е да изкараш каквото и да е образование у нас. Тръгнах си от университета разочарована. Не се чувствах подготвена да работя професията, която пишеше в дипломата ми. И не бях. Започнах да работя неща, които съвсем не бяха специалността ми, но покриваха представата за жена икономист без стаж. Работих на няколко места и разбрах, че работата в офис не е за мен. Не знам дали е посредственост или не. Просто изискванията не са много по-големи от тези в училище или в университета. Без усилия, без да ти е интерсно, без никакво предизвикателство. Работа, колкото да се издържаш. А защо още не си се омъжила? Как така? И какво ще правиш? С кое? С живота си?
Напуснах, преместих се в друг град и започнах наново. Бях на 28 години.
Запознах се с човека, с когото днес имаме дъщеря на година и половина. Не знам дали има по-задружно семейство от нас. След известно лутане и с подкрепата на бъдещия си съпруг започнах да работя това, което ми доставя удоволстие и което обичам - спорт. Явно и ми се отдава - утвърдих се като добър инструктор там, където конкуренцията е най-силна, в едни от най-големите центрове в България.
Междувременно по средата на бременността си се преместихме в друг град. И пак започнахме почти наново. И какво от това - за момента това беше добро решение.
След раждането на малката Ева, аз отново работя по няколко часа на ден. Грижа се за малкото си съкровище, уча се да бъда майка. Пиша блог на спортна тематика. И съм щастлива.
Да, не съм икономист, юрист или каквото там беше модерно по мое време. Но не съм и празноглавата спортистка (нали знаете клишето - всяка мозъчна клетка да превърнем в мускулна). Аз съм щастлива жена, която не съжалява за живота си, защото той я е научил да има смелостта бъде каквато иска да бъде.
За мен това е успех. За всеки тази дума има различни измерения и рамки. Затова не знам дали някой друг, страничен човек ще ме оцени като успяла или не. Това няма никакво значение за мен.
