(българската корица изглежда точно така, но не можах да я открия)

се казва Alles, außer gewöhnlich и е преведена на български като Всякакви, но не!стандартни. Написали са я Anja Forster и Peter Kreuz. Класациите на Financial Times, Handelsblatt, Mahaver Magazin и Amazon са я обявили за икономически бестселър за 2007, книгата им Different Thinking пък е икономически бестеслър за 2005. Брех!

Не съм вярвала, че ще си купя книга за бизнес, написана от немци, понеже никога не съм смятала, че разбират от бизнес, а това чувство се беше обострило у мен, след като преди няколко години попаднах на лекция, изнесена от господин, който четеше само немски книги за бизнес. Тогава разбрах със сигурност, не само че съм добър говорител и пред непозната публика, но и че мога да кажа доста по-смислени неща от някои уважавани (?) университетски преподаватели.

В никакъв случай, обаче, не искам да кажа, че се чувствам по-велика от Аня и Петер. Макар че не научих нищо ново от книгата им (освен че някои кивита са патентовани и че бегините са средновековни религиозни неманастирски женски общности, за които ще пиша по-нататък), се почувствах страхотно и бих я препоръчала за изучаване във всички училища.

Написана е леко и непретенциозно, почти като елегантната и любима Funky Business и бих я препоръчала на повечето българи преди FB, защото е писана от хора израснали в култура подобна на нашата – тревожна, цинична, самодоволна, песимистична, мързелива, задръстена, разглезена …

С тази книга трябва да бъдат бити по главите всички, които продължават да настояват, че някой трябва да се погрижи за тях и не осъзнават, че милиард китайци могат да вършат по-добре мижавата им работа за по-малко пари, че отдавна трябваше да са научили английски, че могат да отнесат простотията си като защитна капсула дори в Харвард, но дори диплома от Харвард не може да им даде магическа защита срещу променящата се реалност, защото никой на никого не може да гарантира защита.

Единственото, което някой може дати даде е да ти помогне да се научиш да плуваш сам, но за съжаление, повечето от нас мечтаят да се возят на Титаник.

Такива книги може да не ми казват нищи ново, но е хубаво да ги чета от време на време, когато усетя, че ми потъват гемиите в лепкавата среда. Смятам да препрочета маркираното и да поставя книгата в задължителния за сина ми списък от утре.

Това, което наричаме образование, Марк Твен дели на schooling (днес по-често наричано training и обучение) и education (образование). Обучението (schooling / training) те подготвя за служител във вече съществуващ и утвърден тип организации, където да практикуваш вече съществуваща и утвърдена професия, да изпълняваш нечий замисъл. Баш-образованието (education) те подготвя да създаваш от нищото и да утвърждаваш – сам или в сътрудничество с равнопоставени.

Съществуващите и утвърдени организации, обаче, не са вкаменени и неизменни. Те (най-вече стопанските) непрекъснато говорят за промени и ги практикуват – в противен случай не бихме виждали в книжарниците толкова много книги на “Класика и Стил” и “Harvard Business School”, чиито заглавия да съдържат думите “промяна” и “иновация”.

Това означава, че в тези организации работят хора, за които не можем да кажем, че практикуват само съществуващи професии. Там има такива, които замислят и управляват промените или поне улавят промените извън организацията и я хармонизират с тях.

Ако организацията е малка и не многоетажно-йерархична, промените се случват бързо и не само засягат всички служители, но често самите служители са активни участници в осъществяването й, а дори и инициирането й.

Ако организацията е голяма и многоетажно йерархична, промените по-често започват отгоре, а от служителите, които не участвят в замислянето на промяната се изисква да се приспособят към нея.

Ако работиш сам, се налага сам да усещаш тенденциите и да инициираш и осъществяваш промените.

Ето още един мой текст, който би било добре да прочетеш във връзка с темата.

Философският въпрос ЗАЩО организациите се променят, а оттам прагматичният вътпрос какво се случва с тези, които не го правят, ще оставим за друг път. Сега само обобощавам, че непрекъснатата промяна е факт и ще се върна на нашата тема: образованието.

Очевидно е, че щом почти всички участници в организации или работещи сами не остават незасегнати от промените, то на тях са им нужни знания и (най-вече) умения, свързани с управлението на промените – всички трябва да умеят да се приспособяват, а на някои ще им е нужно да могат да творят.

Проблемът, обаче, идва с обучението (schooling, training). Този образователен подход превръща обучаваните в продукти, които в определен момент са нужни на организациите – или както някои казват “винтчета и гайки в голямата машина”.

Институциите, които предлагат обучение, би следвало да са в крак с промените, че дори и да ги изпреварват, за да подготвят навреме нужните на организациите кадри (ЕС обяви това за приоритет). В действителност, обаче, повечето от тях се променят твърде бавно, и година след година изкарват на пазара демодирани продукти.

Въпросът е дали тези продукти подлежат на промяна. Голяма част от тях не подлежат, защото не искат. Те са избрали обучението с цел след завършването му да не им се налага да учат повече. Начинът по който повечето обучителни институции се позиционират, често подхранва илюзиите за стабилност, неизменност и сигурност – един вид обещание, че ще вземеш занаят и оттам нататък няма да си губиш времето с учене, а ще правиш пари.

Ироничното е че ако светът се променя, а ти не, просто си оставаш като закъсала кола на магистралата, а с всеки изминат ден покрай теб профучават все по-нови модели.

Докато описвах обучението, у читателите вероятно се създаде впечатлението, че описвам някой техникум (професионална гимназия). Всъшност по този начин бих могла да опиша повечето университети. Някои от тях са се окопали добре зад престижните си имена, които още повече засилват илюзията за стабилност. В същото време много от тях се позиционират като предлагащи модерно обучение, което ще постави обучаваните на гребена на вълната. Ще ги постави – дръжки! Вълната се разбива и идва нова, тогава каква е ползата от това да те поставят на който и да е гребен?

Не е ли по-добре да се научиш сам да се прехвърляш от вълна на вълна, че дори и да създаваш вълни? Но как да го направиш и кой да ти помогне? Струва ли си да учиш в университет за тази цел?

Защо да не си струва? Освен че някои професии няма как да бъдат практикувани без университетска диплома (хирург, архитект), университетът (не всеки) може да ти предостави скъпи материални ресурси като лаборатории, които не можеш да си позволиш да притежаваш у дома като Декстър. Освен това, университетът събира на едно място хора, които наистина искат да учат и имат време да го правят. Така че университетът все още си струва. И все пак, от изброените дотук, единственият уникален прерогатив на университета остава издаването на дипломи, а много хора днес се справят чудесно и без тях.

Тогава защо да не превърнем университета в седалище на акредитираща институция, която да проверява знания и умения и да издава сертификати, щом светът продължава да се нуждае от тях? Защото университетът може да бъде много повече от това, защото той е създаден да бъде друго. Хартийките са по-късно развитие. Не знам кога точно са придобили важност, но за някои от най-образованите хора, те никога не са имали значение. Не знам дали Сократ и имал диплома, дали някой се е интересувал от “кетапа”, който Константин Кирил Философ е получил от Магнаурската школа. Дали Александър Македонски е държал SAT, за да покаже, че домашният му учител Аристотел е свършил някаква работа?

Университетът може да се върне към изначалната си философия – да помага на възпитаниците си да израстват като влюбени в знанието и умеещи да учат. Тъй като никой не може да предвиди какво ще е нужно да се знае след 20 години, няма и как да го преподаде, така че не е нужно да се преструва че може.

Разбира се, университетът не следва да се откаже от преподаване на откритото до този момент, но важното е да не го преподава като неизменни истини, а да кани възпитаниците си на дебат с признатите авторитети. Това предполага четене и дискутиране на трудовете им, а не зазубряне на професорските интерпретации. Професорите следва да бъдат равнопоставени на студентите интерпретатори.

Когато от професорите се свлече тежестта на преподаването на догми, те ще се почувстват свободни да творят. Точно така ще се чувстват и студентите, когато се избавят от задължениет да зубрят свещените книги.

Ето как отдавна покойните учени, действащите професори и студентите ще седнат заедно на кръглата маса.

След няколко години, след като хвърлят във въздуха шапките и стиснат под мишница дипломите, студентите ще се разпръснат по света, смирени, че не знаят всичко, вдъхновени, че ги очаква откривателско приключение, и уверени, че ще откриват сами части от неоткритото, че ще създават още несъществуващи неща, че по света има още много подобни на тях, с които могат да работят заедно.

А нуждата от обучителни (training, schooling) програми няма да отпадне, но те ще бъдат поставени на подобаващото им място – като нещо допълнително, което ни е нужно от време на време, когато се оказва, че за момента е по-ефективно от самообучението. Университетът ще продължи да предлага и такива програми, но те не следва да изместват основната му функция – да създава универсални творци.

P. S. Друг път ще пиша за това как да се образоваме без да следваме за диплома в университет и за какво друго освен за изкарване на пари ни подготвя университетът.

Енея иска да стане журналист и да изкарва пари от писане за списания. Засега, обаче, списанията които харесва отказват да я вземат, под предлог че й липсва опит. Какво би могла да направи?

Ако бях Енея, щях да работя в няколко насоки:

1. Да изучавам света.
2. Да усъвършенствам уменията си за писане
3. Да градя личната си марка.
4. Да създавам и развивам собствена медия

Тъй като не съм Енея, не мога да преценя доколко следването на журналистика в СУ помага, така че ще се радвам за мнения по въпроса.

На този етап, ако бях Енея, не бих кандидатствала за работа в списание поради две причини:

не мога да предложа на медиите повече от мерак за работа (съдейки по блога на Енея, в който на пръв и на втори поглед не намирам нищо, което да ми покаже, че тя има широки или специални интереси отвъд собствената си личност; относно начина й на писане – Дневниците на Бриджет Джоунс, колонката на Кари Брадшоу и книжлетата на Амели Нотомб са увлекателно написани, но блогът на Енея ме кара да се прозявам, дори когато се абстрахирам от съдържанието. За да не бъда несправедлива, Googlе-нах Енея, както бих направила aко бях работодател, и открих статиите й в секцията “Култура” на MyKinda. Оттам разбирам, че се интересува от изкуство и култура и ако се постарае, пише по-фокусирано, но ако в качеството си на редактор на Капитал Light трябваше да избирам между Енея и Янко Терзиев, щях да предпочeта да продължа да ползвам услугите на втория. Ако бях редактор в NG, щях да очаквам в блога й да открия релевантни категории)

не си струва да губя време като щатен журналист (докато съм заета с писане и проучване на неща, които може да не ме интересуват, няма да ми остава време да проучвам начина по който действа медията и да градя приятелски взаимоотношения; бих предпочела да се мотая там и да наблюдавам и говоря с хората, което бих могла да постигна лесно ако си предложа услугите като момиче за всичко и сипвам в кафетата серума на истината; последното ми изглежда по-добра идея от платен стаж на този етап, но е въпрос на проучвания, така че дайте мнения)

Връщам се към нещата, които бих правила:

Бих изучавала света

Ако искаш да те четат, трябва да имаш нещо за казване. Важно е по-голямата част от нещата да не се фокусира върху собствената ти личност. Дори Карбовски беше досадил на публиката, когато започна да пълни Егоист с горчивия си опит с жените. Разбира се, можеш да използваш собствените си преживявания като илюстрация на прозренията които искаш да споделиш, но това предполага не само житейски опит, а и саморефлексия. Ако просто разказваш истории, трябва да се увериш, че са такива, в които читателите могат да открият себе си и да научат повече за човешката природа, т.е. да извлекат някаква полза. Можеш да кажеш че не е задължително и че целта ти е да забавляваш само. Не мисля, че липсата на смисъл може да бъде забавна, но ако смяташ да забавляваш по този начин, уменията ти за писане трябва да са великолепни, но това е следващата тема.

Бих изучавала света, защото писанията ми представляват за читателя прозорчета към света. Ако всеки ден не опознавам по малка част от него, какво бих могла да предложа? Можеш да кажеш “Новини”, но ако стремежът ти е простото съобщаване на актуални събития, не си струва да си губиш времето да следваш журналистика. В местните вестничета вземат репортери, които току що са завършили гимназия и имат крака да тичат да отразяват събития.

Журналистите, чиито имена знаем, предлагат много повече от просто съобщаване на новини. Те ни показват неща, които други не се сещат да ни покажат и го правят така че да разберем смисъла. Ето защо ние, техните читатели / зрители, се отличаваме от децата, които просто зяпат новините по телевизията докато вечерят. Както казва Карбовски, борят се да направят света малко по-ясен.

Разбира се, преди това трябва да са го изяснили донякъде за себе си. Как? Ето как го правя аз: наблюдавам света директно и после осмислям наблюдаваното, реакциите на хората, собствените си реакции; наблюдавам света през книги, статии, филми, репортажи, блогове и после осмислям наблюдаваното, реакциите на хората, собствените си реакции. Докато мисля, обикновено пиша, защото това ми помага да се съсредоточа. Част от нещата отиват в блоговете ми, други остават в тетрадки.

Правя това всеки ден от няколко години и забелязвам, че напредвам всеки ден. Колкото повече наблюдавам и осмислям, толкова повече прозирам в моделите, а високата журналистика не предлага злободневна шарения, а дълбоките модели зад / под нея. Хората са жадни за смисъл, дори когато се забавляват, дори ако не осъзнават. Останалото е запек и диария.

За да изучаваш света е нужно неизчерпаемо любопитство и ежедневно надрастване на собствените предразсъдъци.

Бих усъвършенствала уменията си за писане

С писане – дневник, блог, форум, писма – каквото ми падне. Да, отнема време, но ако искаш да ставаш журналист, вярваш че си струва, нали?

С четене – човек започва да попива начини на изразяване от раждането си. Ако иска да е добър писател, трябва да чете добри писатели.

Бих градила собствената си търговска марка

Когато влезеш в супермаркет, естествено се насочваш към познатите марки. Повечето хора залагат на сигурното, на гарантираното качество. Ето ащо освен любима паста за зъби, имат и любимо списание, а в любимото списание (освен ако не е от евтините) имат любими автори.

Ако си любим автор в една медия, ще те канят да работиш и за други медии. Няма да ти се налага да си търсиш работа. Ще си позволяваш да отказваш работа. Това се отнася за всички професии, а за изграждането на марка можеш да научиш от хубави книги за брендинг. Сред любимите ми автори са Ал Рийс и Джак Траут, чиито книги се превеждат и на български. Ето малко връзки: тук, тук и тук.

Ако все още се чудиш коя е медията, в която ще изгрее звездата ти, да ти кажа – в твоята собствена – в блога ти или каквото друго създадеш. Можеш да си отвориш дори телевизия в YouTube. Вземи за пример Zipster, един фъфлещ дядо, който се радва на растяща фенска маса. Но това е следващата тема:

Бих създавала и развивала собствена медия / медии

Вече имаш блог. Развивай го. Помисли не само за качеството на материалите (което остава на първо място, разбира се), но и за цялостното качество на медията – дали е удобна, полезна и т.н.

Разглеждай други блогове, експериментирай, искай обратна връзка от аудиторията. Разполагаш с безплатна лаборатория, в която си сама господар като Декстър. Това не може да ти предложи и най-великото списание.

Души за нови Интернет инструменти за изразяване, научи повече за това как да привлечеш нови читатели (SEO и пр.).

Чети полезни съвети, гледай онлайн лекции. Търси ментори – хора с опит и желание да споделят нещичко. Всеки познат блогър може да отговори на въпроси. Когато имаш по-сериозни търсения, обърни се към професионалисти. Някои имат публични адреси за връзка и биха се зарадвали да получат добър казус за размисъл, особено ако и преподават, като Карбовски, да речем.

С този текст изпълнявам донякъде желанието на едно момиченце, което искаше да пиша за това как се става журналист. Пусни желанието си в кладенеца и гласувай за мен. А на Енея пожелай успех и помогни с коментари по темата.

Искаш ли да напишеш сценарий, който да бъде превърнат в истински филм?!?

Ако не вярваш, копирам писмото на Алексо Петров, режисьорът на филма “Баклава”

Здравейте,

Lost Vulgarros обединява режисьори и сценаристи в ново предизвикателство –
КОНКУРС ЗА КЪС ФИЛМОВ СЦЕНАРИЙ на тема “Gara Bulgara : двама непознати мечтаят заедно”

Конкурсът е първа част от проект за ново българско кино.
Най-добрите от сценариите ще участват в сборен игрален филм от късометражни филми,
обединени под заглавието “GARA BULGARA” .
Повече подробности може да откриете в блога на проекта – http://gara-bulgara.blogspot.com

Ще се радвам ако ни помогнете да разпространим новината за конкурса. Благодаря!

Алексо Петров
филмов режисьор и продуцент