Feeds:
Публикации
Коментари

30 блогъра от различни държави, са писали в електронна книга за разбирането им за успеха. С едно изречение отговорят на два въпроса: „Какво е успех?“ и „Как се постига успех?“.

Електронната книга е безплатна и може да се свали от следващия адрес: The Success Ebook .

Advertisements

Чета Howard Zinn , превъртам в ума си Модерни времена и Гроздовете на гнева и си спомням простичките думи на Лама Тубтен Йеше: „Искам нещо от някого – имам проблем с него. Не искам нищо от него – нямам проблем с него.“ От собствен опит знам, че ако не искам да имам вземане-даване с някого, в повечето случаи успявам да го избегна (освен ако не е представител на властта или престъпността – там е по-трудно). Мисля, че досега ми е било най-лесно да го правя с търговци, потенциални работодатели и клиенти. От едните не купувам, а  на другите казвам, че съм некомпетентна или заета.

Тези дни често мисля за конфликтите между служители и работодатели, някои от които са се превръщали в кървави битки, въвличащи хиляди участници. Дали е било възможно някои от тях да не се случват – служителите просто да си тръгнат след като не харесват условията?

Докато на мен в повечето случаи ми е било лесно да прекратя трудови / бизнес взаимоотношения, дори и ако не съм имала предвид конкретни алтернативни източници на доходи, за много хора това е било и все още е невъзможно. Защо?

Досега съм можела да си позволя да откажа работа, която не ми е по вкуса, тъй като е имало достатъчно търсене за услугите, които мога да предложа. За много хора това не е вярно – знанията и уменията им не се търсят или пък има твърде много други със същите знания и умения, готови да предложат труда си на още по-ниска цена.

Поуката? Когато твърде много хора знаят и могат точно това, което знаеш и можеш ти, е крайно време да разбереш, че трябва да научиш нещо ново. Или пък да помислиш как наученото може да се приложи в област, за която не си се сещал. Щеше да е по-добре ако се беше сетил по-рано.

Това, обаче, не е всичко. Има хора, които знаят и могат повече от теб, но въпреки това са без работа или получават малко. Защо?

Една от причините е, че не успяват да покажат на другите, че биха могли да им бъдат полезни. Те често не си дават сметка какво знаят и могат, защото не излизат извън рамката на квалификациите, описани официално на хартия.

Поуката? Когато мислиш, че не можеш да предложиш нищо, от което хората да се нуждаят, помисли за онези неща, които си научил извън училище, за онова, което вкъщи правиш най-добре, за хобитата си. Така от бивша учителка по руски, която умее да преправя артистично старите си дрехи, можеш да се превърнеш в нашумял моден дизайнер от местна величина, а по-късно да отвориш магазин, а след време да го пренесеш онлайн, за да продаваш на повече хора набираща популярност своя модна линия.

Може пък да си открил, че знаеш и можеш много, да преливаш от интересни идеи, но да не можеш да си вадиш хляба с тези неща, понеже хората наоколо не се сещат, че всъщност им трябва нещо, което можеш да предложиш.

Поуката? Научи се да показваш на хората нужди и възможности, за които не се досещат; научи се да убеждаваш и вдъхновяваш. Или пък се кооперирай с приятел, който умее тези  неща, но няма нищо за предлагане.

Това, разбира се, не е гаранция, че ще станеш пророк в собственото си село, защото хората наоколо може просто да не ценят тези неща или пък да не могат да си ги позволят.

Поуката? Дай си сметка за това, че по света живеят милиарди хора. До много от тях можеш да достигнеш онлайн. Май е време да повишиш виртуалната си култура.

Всъщност е твърде лесно да напиша всички тези неща. Истината е, че в момента те са неприложими за две големи групи трудоспособни хора – тези, които не могат да си представят, че е възможно и онези, за които е обективно невъзможно, защото са необразовани и прекалено бедни за да задвижат сами измъкването си от бедността. Истината е, че и двете групи се нуждаят от помощ – психологическа, образователна, финансова.

Вярвам, че е възможно тези, които не искат да работят в условия които не харесват, могат да си създадат нови работни места. Вярвам в това, че е възможно като потребители да подкрепим организациите, които смятаме, че предлагат не само качество, но и добри условия за труд и добро заплащане. Вече съществуват инициативи като Fair Trade, както и растящ брой хора, които отказват да купуват от непочтени производители и търговци. Същото правят и доста организации, включително бизнес компании. Вярвам в това, че е възможно като доброволци и социални предприемачи да помагаме  на хората, които искат да работят почтено, а като граждани да настояваме правителствата да подпомагат тези, които смятаме, че са в нужда (вкл. чужденци) – с нашите пари, събрани като данъци / като филантропи да даряваме пари на нестопански организации или сами да създаваме помагащи организации / като акционери да инвестираме в новопрохождащи фирми и кооперации – всеки да избере според левотата или деснотата на ценностите си :)

Не е нужно да водим кървава класова борба, да изискваме национализация или правителствен натиск върху непочтените експлоататори (които биха могли да корумпират правителствата). Можем да помогнем на почтените експлоатирани да се превърнат в конкуренти на непочтените експлоатиращи.

Още по темата:

Убий  хлебарката!

Социалното предприемачество

Краят на бедността

Колко струвам

Далай Лама за капитализма

Като нямат хляб, да ядат пасти

Какво са писали в Cosmopolitan през 1907

Модерни времена 2008


Гроздовете на гнева

Вашият коментар

победител или загубеняк

Това е един интересен текст преведен от Григор Гатчев. В коментарите към превода му се заформя дискусия. В нея се появява мнението, че прочита на този текст зависи от това какво мислиш е, да си победител. Или според темата на този блог какво мислиш е да успееш. Някой има ли идея, каква дефиниция за успеха се крие зад следващия текст.

Победителят вярва, че ние създаваме съдбата си.
Загубенякът вярва, че съдбата създава нас.

Победителят мисли: “Има какво да науча от всекиго”.
Загубенякът мисли: “Всички са по-зле от мен – няма какво да науча от тях”.

Победителят държи на сериозните неща и прави компромиси с дреболиите.
Загубенякът държи на дреболии и прави компромиси със сериозните неща.

Победителят вижда във всеки проблем решения.
Загубенякът вижда във всяко решение проблеми.

Победителят използва тежки аргументи и безобидни думи.
Загубенякът използва безобидни аргументи и тежки думи.

Победителят казва, когато сгреши: “Моя грешка”.
Загубенякът казва, когато сгреши: “Не съм аз виновен”.

Победителят се учи от грешките си, когато прави нещо.
Загубенякът се учи да не прави грешки, като не прави нищо.

Победителят казва: “Нека ти помогна”.
Загубенякът казва: “Това не е моя работа”.

Победителят казва: “Може да е трудно, но е възможно”.
Загубенякът казва: “Може да е възможно, но е трудно”.

Победителят винаги има план за действие.
Загубенякът винаги има извинение за бездействие.

Победителят казва: “Трябва да направя нещо”.
Загубенякът казва: “Трябва да се направи нещо”.

Победителят се грижи нещата да се случват.
Загубенякът оставя нещата да се случват.

Победителят има мечти.
Загубенякът има кроежи.

Потребителят се труди, за да победи.
Загубенякът иска да победи, без да се труди.

Победителят казва: “ПостигнахМЕ го”.
Загубенякът казва: “Постигнах го”.

Победителят изповядва философията “Не прави на другите каквото не искаш да направят на теб”.
Загубенякът изповядва философията “Направи го на другите, преди те да са го направили на теб”.

Победителят вярва, че начинът той да спечели е като всички спечелят.
Загубенякът вярва, че начинът той да спечели е като другите изгубят.

Победителят дава повече, отколкото взема, без да прави сметки.
Загубенякът смята, че победител е който взема повече, отколкото дава.

ИЗТОЧНИК

Carnegie Mellon Professor Randy Pausch (Oct. 23, 1960 – July 25, 2008) gave his last lecture at the university Sept. 18, 2007, before a packed McConomy Auditorium. In his moving presentation, „Really Achieving Your Childhood Dreams,“ Pausch talked about his lessons learned and gave advice to students on how to achieve their own career and personal goals. For more, visit http://www.cmu.edu/randyslecture.

Книгата на вече покойния Ранди Пауш е преведена на български език. Написана е по презентацията, която може да се гледа на видеото – последната лекция на професора от Карнеги Мелън, в която говори за уроците, които е научил през живота си.

Нещо сме в криза

Някой иска ли да разкаже историята на успеха си? Или на успеха на някой свой приятел или познат? Нека не оставяме децата с впечатлението, че тук успяват само корумпирани политици и чиновници, както и престъпници на едро.

(българската корица изглежда точно така, но не можах да я открия)

се казва Alles, außer gewöhnlich и е преведена на български като Всякакви, но не!стандартни. Написали са я Anja Forster и Peter Kreuz. Класациите на Financial Times, Handelsblatt, Mahaver Magazin и Amazon са я обявили за икономически бестселър за 2007, книгата им Different Thinking пък е икономически бестеслър за 2005. Брех!

Не съм вярвала, че ще си купя книга за бизнес, написана от немци, понеже никога не съм смятала, че разбират от бизнес, а това чувство се беше обострило у мен, след като преди няколко години попаднах на лекция, изнесена от господин, който четеше само немски книги за бизнес. Тогава разбрах със сигурност, не само че съм добър говорител и пред непозната публика, но и че мога да кажа доста по-смислени неща от някои уважавани (?) университетски преподаватели.

В никакъв случай, обаче, не искам да кажа, че се чувствам по-велика от Аня и Петер. Макар че не научих нищо ново от книгата им (освен че някои кивита са патентовани и че бегините са средновековни религиозни неманастирски женски общности, за които ще пиша по-нататък), се почувствах страхотно и бих я препоръчала за изучаване във всички училища.

Написана е леко и непретенциозно, почти като елегантната и любима Funky Business и бих я препоръчала на повечето българи преди FB, защото е писана от хора израснали в култура подобна на нашата – тревожна, цинична, самодоволна, песимистична, мързелива, задръстена, разглезена …

С тази книга трябва да бъдат бити по главите всички, които продължават да настояват, че някой трябва да се погрижи за тях и не осъзнават, че милиард китайци могат да вършат по-добре мижавата им работа за по-малко пари, че отдавна трябваше да са научили английски, че могат да отнесат простотията си като защитна капсула дори в Харвард, но дори диплома от Харвард не може да им даде магическа защита срещу променящата се реалност, защото никой на никого не може да гарантира защита.

Единственото, което някой може дати даде е да ти помогне да се научиш да плуваш сам, но за съжаление, повечето от нас мечтаят да се возят на Титаник.

Такива книги може да не ми казват нищи ново, но е хубаво да ги чета от време на време, когато усетя, че ми потъват гемиите в лепкавата среда. Смятам да препрочета маркираното и да поставя книгата в задължителния за сина ми списък от утре.

Това, което наричаме образование, Марк Твен дели на schooling (днес по-често наричано training и обучение) и education (образование). Обучението (schooling / training) те подготвя за служител във вече съществуващ и утвърден тип организации, където да практикуваш вече съществуваща и утвърдена професия, да изпълняваш нечий замисъл. Баш-образованието (education) те подготвя да създаваш от нищото и да утвърждаваш – сам или в сътрудничество с равнопоставени.

Съществуващите и утвърдени организации, обаче, не са вкаменени и неизменни. Те (най-вече стопанските) непрекъснато говорят за промени и ги практикуват – в противен случай не бихме виждали в книжарниците толкова много книги на “Класика и Стил” и “Harvard Business School”, чиито заглавия да съдържат думите “промяна” и “иновация”.

Това означава, че в тези организации работят хора, за които не можем да кажем, че практикуват само съществуващи професии. Там има такива, които замислят и управляват промените или поне улавят промените извън организацията и я хармонизират с тях.

Ако организацията е малка и не многоетажно-йерархична, промените се случват бързо и не само засягат всички служители, но често самите служители са активни участници в осъществяването й, а дори и инициирането й.

Ако организацията е голяма и многоетажно йерархична, промените по-често започват отгоре, а от служителите, които не участвят в замислянето на промяната се изисква да се приспособят към нея.

Ако работиш сам, се налага сам да усещаш тенденциите и да инициираш и осъществяваш промените.

Ето още един мой текст, който би било добре да прочетеш във връзка с темата.

Философският въпрос ЗАЩО организациите се променят, а оттам прагматичният вътпрос какво се случва с тези, които не го правят, ще оставим за друг път. Сега само обобощавам, че непрекъснатата промяна е факт и ще се върна на нашата тема: образованието.

Очевидно е, че щом почти всички участници в организации или работещи сами не остават незасегнати от промените, то на тях са им нужни знания и (най-вече) умения, свързани с управлението на промените – всички трябва да умеят да се приспособяват, а на някои ще им е нужно да могат да творят.

Проблемът, обаче, идва с обучението (schooling, training). Този образователен подход превръща обучаваните в продукти, които в определен момент са нужни на организациите – или както някои казват “винтчета и гайки в голямата машина”.

Институциите, които предлагат обучение, би следвало да са в крак с промените, че дори и да ги изпреварват, за да подготвят навреме нужните на организациите кадри (ЕС обяви това за приоритет). В действителност, обаче, повечето от тях се променят твърде бавно, и година след година изкарват на пазара демодирани продукти.

Въпросът е дали тези продукти подлежат на промяна. Голяма част от тях не подлежат, защото не искат. Те са избрали обучението с цел след завършването му да не им се налага да учат повече. Начинът по който повечето обучителни институции се позиционират, често подхранва илюзиите за стабилност, неизменност и сигурност – един вид обещание, че ще вземеш занаят и оттам нататък няма да си губиш времето с учене, а ще правиш пари.

Ироничното е че ако светът се променя, а ти не, просто си оставаш като закъсала кола на магистралата, а с всеки изминат ден покрай теб профучават все по-нови модели.

Докато описвах обучението, у читателите вероятно се създаде впечатлението, че описвам някой техникум (професионална гимназия). Всъшност по този начин бих могла да опиша повечето университети. Някои от тях са се окопали добре зад престижните си имена, които още повече засилват илюзията за стабилност. В същото време много от тях се позиционират като предлагащи модерно обучение, което ще постави обучаваните на гребена на вълната. Ще ги постави – дръжки! Вълната се разбива и идва нова, тогава каква е ползата от това да те поставят на който и да е гребен?

Не е ли по-добре да се научиш сам да се прехвърляш от вълна на вълна, че дори и да създаваш вълни? Но как да го направиш и кой да ти помогне? Струва ли си да учиш в университет за тази цел?

Защо да не си струва? Освен че някои професии няма как да бъдат практикувани без университетска диплома (хирург, архитект), университетът (не всеки) може да ти предостави скъпи материални ресурси като лаборатории, които не можеш да си позволиш да притежаваш у дома като Декстър. Освен това, университетът събира на едно място хора, които наистина искат да учат и имат време да го правят. Така че университетът все още си струва. И все пак, от изброените дотук, единственият уникален прерогатив на университета остава издаването на дипломи, а много хора днес се справят чудесно и без тях.

Тогава защо да не превърнем университета в седалище на акредитираща институция, която да проверява знания и умения и да издава сертификати, щом светът продължава да се нуждае от тях? Защото университетът може да бъде много повече от това, защото той е създаден да бъде друго. Хартийките са по-късно развитие. Не знам кога точно са придобили важност, но за някои от най-образованите хора, те никога не са имали значение. Не знам дали Сократ и имал диплома, дали някой се е интересувал от “кетапа”, който Константин Кирил Философ е получил от Магнаурската школа. Дали Александър Македонски е държал SAT, за да покаже, че домашният му учител Аристотел е свършил някаква работа?

Университетът може да се върне към изначалната си философия – да помага на възпитаниците си да израстват като влюбени в знанието и умеещи да учат. Тъй като никой не може да предвиди какво ще е нужно да се знае след 20 години, няма и как да го преподаде, така че не е нужно да се преструва че може.

Разбира се, университетът не следва да се откаже от преподаване на откритото до този момент, но важното е да не го преподава като неизменни истини, а да кани възпитаниците си на дебат с признатите авторитети. Това предполага четене и дискутиране на трудовете им, а не зазубряне на професорските интерпретации. Професорите следва да бъдат равнопоставени на студентите интерпретатори.

Когато от професорите се свлече тежестта на преподаването на догми, те ще се почувстват свободни да творят. Точно така ще се чувстват и студентите, когато се избавят от задължениет да зубрят свещените книги.

Ето как отдавна покойните учени, действащите професори и студентите ще седнат заедно на кръглата маса.

След няколко години, след като хвърлят във въздуха шапките и стиснат под мишница дипломите, студентите ще се разпръснат по света, смирени, че не знаят всичко, вдъхновени, че ги очаква откривателско приключение, и уверени, че ще откриват сами части от неоткритото, че ще създават още несъществуващи неща, че по света има още много подобни на тях, с които могат да работят заедно.

А нуждата от обучителни (training, schooling) програми няма да отпадне, но те ще бъдат поставени на подобаващото им място – като нещо допълнително, което ни е нужно от време на време, когато се оказва, че за момента е по-ефективно от самообучението. Университетът ще продължи да предлага и такива програми, но те не следва да изместват основната му функция – да създава универсални творци.

P. S. Друг път ще пиша за това как да се образоваме без да следваме за диплома в университет и за какво друго освен за изкарване на пари ни подготвя университетът.